Понякога си сам, винаги си бил сам... самота... студенина, празнина и никакъв лъч слънце, надежда или светлина, само кал, ярост, гняв, желание да убиваш като хищник, който се нахвърля срещу жертвата си, за да убие... хората не те разбират, нямаш нито един приятел, усещаш, че никой не те разбира и никой не ти влиза в положението - само се оплакват от физическите си болести, а ти си прокълнат да имаш психическо заболяване или поне така ти казват, че нещо не ти е наред в душата. Не знам какво е, знам, че не мога да си намеря целта, мисията в живота и това, което да ме движи напред, от хората не виждам нищо добро, никакво разбиране, само даване на съвети и на акъли... а никой не върви в обувките на другия човек и не може да разбере какво му е, как се чувства точно той, тя, то... не може... хората са студени късове скали, които се удрят една в друга и се раняват дълбоко както нож от рана се забива в човешка плът... и няма разбиране, няма нищо, само си разменят думи, от които още повече боли... думите болят повече от бич, който се впива в плът... а някъде там има природа, катерички, синигери, кълвачи... цветя, дървета, зима, която не иска да си ходи, сняг, дъжд, влага... самота... отново, неизменен спътник... мразиш я, обикваш я, а тя пак се връща... и така пак и пак и отново и отново... пролетта почти е дошла и пак нещо й пречи да дойде напълно и да разцъфне...
а аз съм цвете сред тръни... и ме тъпчат и ме газят... и аз пака ще разцъфвам. Докато разперя крила и полетя.