Днес ми беше много размечтано едно такова сутринта и плахо, плахо споделям с вас опитите си (не се смейте, много...)

Грях ли е когато поглед нечий,
в тебе своите мечти вплете
и ти разтуптяно-нежно се гмурнеш
в нечие лице и там откриеш бряг?

Грях ли е да се влюбиш в две хубави очи
в една усмивка, пълна с радост и звезди?

Грях ли е в две ръце събрани в шепа
да видиш целия свят и да го обикнеш със сърце?

А грях ли е толкоз много да обичаш,
че нещо отвътре все да те яде?

Грях ли е да не можеш да се спреш,
да мечтаеш, да сънуваш любовта?

А грях ли е, когато те обичам и
разтворила ръце,
сърце, оставам гола по душа
и пред тебе цяла се обричам...


~~~

И защо не можем, ах, защо не можем волни като птиците
да разперим криле и да отлетим от таз земя?

И защо, ах, защо не можем като дракони небесни да бъдем истински и честни, а
не пластмасови, фалшиви, грозни и лъжливи, с изкуствени кукли, букли, мигли, гърди, пари, мечти?...

Ах, защо не можем, ах, да бъдем други, да сме различни като делфините в морето - да бъдем истински, да се обичаме, на крилете на любовта ние все да тичаме...

~~~

Когато пристъпваш към мене и звездите мълчаливо потрепват,
когато въздишаш и птицата срамежливо скрива под крилото си глава...

Когато се смееш, цялата вселена се усмихва
блажено, топло и слънчево...

~~~

Безнадеждно, бързо, скоростно, сляпо
сякаш за миг в тебе влюбих се
и поисках от небето за тебе
да сваля малка и топла,
сияйна падаща звезда...

И ние двама в нея да се взрем,
от омаята й потопени в плен...

И да тичаме отново двама,
босоноги, русоляви, без цел и посока,
просто така - под синьото небе
и да си спомняме, че има смисъл в любовта...

Не е грях всеки да обичаш
и можеш като птица да летиш
когато плахо поезията сричаш
и не е нужно никого да питаш
а пиши, пиши дете!

Благодаря ти!...