Бях търсил каменния кръст цял ден. Мръкваше се вече, стъмняваше се. Долу в полето кравите се прибираха у дома. Изведнъж пред мен изскочиха мъж и жена. Мъжът не виждаше сякаш, жената го държеше за ръка и му показваше пътя.
- За Дивотинския манастир сме тръгнали чичо, каза жената и ме погледна с овча добродушност.
Лъщеше косата й на последните лъчи на Слънцето.
Далече ли е?
Чухме, че имало каменен кръст и икона на света Богородица, помагал на слепите.
- Не е далече, зад хълма е. - промълвих аз и се пригладих по сивкавата брада.
- Един мъж и една жена слепци дошли, помолили се на иконата, пипнали каменния кръст и прогледнали, така разправят хората от наше село. Дано и при нас помогне.
- Той наш Пламен е много набожен, знае молитвата за здраве наизуст. Ето ти я - заповядай, на нас не ни трябва и жената ми подаде смачкан лист хартия.
Той много вярва, имаме у нас икона на света Богородица и докато се моли сякаш ангел му е кацнал на рамото. Дано прогледне - измърморих аз и им стиснах ръцете.
- Да тръгваме ние, че окъсняхме и двете сенки се скриха зад склона.
Тръгнах и аз с тях, исках да разбера какво се е случило с Пламен.
Мъжът прегръщаше украсения със здравец каменен кръст, целуваше Богородица и се смееше с грейнали очи:
"Како, виждам те, чуваш ли! Ей Богу, виждам те!"
Жената се разсмя и го прегърна.
Чудото беше станало.