Страхове, може би се изправяме сами срещу въображаемите себе си. Може би, може би... а мене все ме е страх... И аз не знам от какво. точно... от безсилието...
От безчовечността... от пошлостта, от това, че не знам, или не съм се научила как да използвам рационално времето си. От това, че съм се загубила сред тъжните, грозните, поредните новини за нечие убийство, катастрофа, атентат и т.н.  от това, че ме използват... хората...

Днес помогнах на една жена с количка да я качи в автобус номер 5, понеже нали спряха трамвая по бул. Цар Борис 3 временно, бяха две - майка и изглежда дъщеря и малкият мъж в количката...

Бременната майка понечи да вдигне количката - от тези новите марки, странно ергономични бих казала... изобщо не са удобни за хващане с две ръце, на марката Куини... аз веднага си помислих "не, така не бива"... и въпреки че бях с дамската чанта и с една друга еко торбичка в другата ми ръка, успях да намеря сили и я вдигнах с една ръка, за малко загубих равновесие и помислих, че ще я изпусна и няма да се справя, но стана точно обратното...

Справих се... без никакъв проблем... изпитах огромно облекчение, че съм помогнала и съм успяла да направя и днес едно добро дело...

В Борисовата градина съм, едни младежи, пускат хвърчило... 15.30 часа е. имам още цели 2 часа за губене... до срещата с Тони Хубанчева и предпанамското биропиене.
Да, Тони заминава утре там за 4 месеци, за да учи докторантура по своята специалност и най-голяма любов - прилепите...

Ядове... най-близките хора си създаваме сами на себе си най-големите главоболия...

Покрай мен минава циганче... момиче... прилича на хобитче... и отминава.

После две възрастни жени... не искам никога да остарея, искам да живея, да се радвам, да се смея, да съм силна и смела и независима. и да ми се случват само хубави неща... А на мен напоследък все лоши ми се случваха... е и хубави, ама рядко...

Искам да изкореня това зло, което ни руши отвътре и съсипва.
Да оцветя всичко  с цветна палитра и светът да стане по-добър и по-човечен.

Хвърчилото лети във въздуха, лети ли лети, лети... пъстро е като дракон, ама цветен.

Някакъв човек прави обиколки на парка, търчи ли търчи... и плюе по асфалта... отмерва времето...

Може би съм пораснала, най-сетне...може би...
Вече виждам сякаш реалността.
Не я виждам розова... напротив... никак даже...

Най-големият ми страх е че няма да си намеря принца, мъжът, който да ме обича истински. Такава каквато съм... и да е до мен и в добро и в лошо, на кого да си заслужава да дам любовта си и няма да ме използва или разочарова...

И ще имаме деца. Последните ми три връзки завършиха тотално трагично... и не мисля, че вината е била в мен... просто и тримата мъже бяха не за мен... не ме заслужаваха и се отнесоха много лошо с мен...  в две от връзките, третата завърши с приятелство. Слава Богу ги превъзмогнах и си взех надявам се поуките...

Но моя съученичка е вече щастливо женена, а моя колежка от университета се радва на бебче...

Знам, че насила хубост не става, но според мен свястните мъже са на изчезване...

А да си сам е супер гадно, самотно, пусто, нямаш кого да прегърнеш, да целунеш, да разрошиш косата му, да целунеш челото му...

Родителите са едно на ръка...  тяхната любов е завинаги и винаги оставате малко или много свързани, ако си попаднал на добро семейство.

Светът може би се върти непрекъснато, но ако твоят вътрешен свят е застинал на едно място? Моят май не е, но продължава да се лута и да търси...

И се надявам, че някой ще открие в мен своята слънчева сродна душаи ще се намерим... търся те, къде си, появи се, аз съм тук и те чакам.


Ти криеш тайна, надниквам в очите ти,
ти криеш тайна, скрита зад думите...
тайна...
знам, от изгрев как лети към теб утринта,
знам обсебен пак от теб полудява деня...
красива как отплуваш сама с вечерта...
и пристан търсиш в бряг непознат

Клас - Тайна