Понякога имам чувството, че никой не ме разбира. Съвсем самичка съм. Съвсем самичка съм. Помогни ми Боже, помогни ми... да имам сили, Бог здраве да ни дава.


Тя е бледа, руса, нисичка, напълно нормална ще речеш, със сини очи, които обаче плачат, плачат от мъка... от Пловдив... тя има I Phone. Тя има сърце. Може би. Тя не говори. Мълчи. Тя е кукла. Тя никога не е работила. Ходи на кафе. Costa. Мъжът й е богат. Мъжът й работи. Не казва какво. Не смея да си помисля какво...  Синът й учи в чужбина. Не знам какво има тя. Не я познавам, знам само името й ... като от онзи разказ на Йовков... само дето онази героиня там май се труди... не че аз съм някой съдник и имам право да я съдя... но тя не иска да излезе от тази дупка, от депресията... а за да излезе от нея, трябва тя сама да поиска това. Ходи на психотерапевт. Трябва й планина, танци, приятели... тя не посмях сега се сетих да я попитам дали има приятели. Майка й била властна... не искам да има такива майки. Но явно има. Родителите трябва да дават на децата си свобода да бъдат такива каквито искат...

Ние сме на този свят с мисия.... аз не знам каква е нейната мисия. Аз осъзнах нещо много важно, че обичайки природата и хората и това, че се занимавам с различни природоопазващи каузи, почиствания, залесявания и т.н. аз се чувствам добре. Аз се чувствам жива. Тази жена беше като кукла. Но нежива. Мъртва почти... не съвсем, но...

напоследък срещам само пусти хора, те са със скъпи дрехи, със скъпи часовници с АЙ фон-и, но приличат на орки - например днес две мутри в едно кафе.... едно скъпо такова... Starbucks... те бяха смешни, аз тези хора дори не ги забелязвам, но ми е мъчно, защото това не са хора, това са... подобие на живо същество, те са празни...

Едно момче, с което бях излъгана да бъда един месец и половина миналата година ме преследва със смс-и и по телефона... чудя се дали да подам молба в полицията за тормоз. Психически. Страх ме е, но съм му простила. Този човек не ме заслужава. Затова съм го сложила на тотален игнор. Но му прощавам. Прощавам и на онзи, който ме би и изгони и който толкова много обичах... П. прощавам ти.

В трамвая се возят всякакви хора - тъжни, весели, усмихнати, загрижени, забързани, смеят се, плачат, но повечето са тъжни... не ми харесват лицата на хората тук в България. Харесаха ми тези на хората в Милано, Рим, Барселона... но не и тук... и дори в Полша като бях в онова забутано село 2010-а и ни пра дъжд 10 дни и не намерихме нито една видра, а само кал и дъжд :D

Тук в България хората са отражение на три неща: мъка, страх, отчаяние и безпаричие - ширещо се.

Но има и много богати хора - тези лъскавите - с ай фоните и мерцедесите и BMW-тата и аудитата и чалгата и Преславата - това е страната на чалгата,

но има и много бедни - хора, които бъркат по кофите....

тук няма кой да ти каже едно здрасти, как си??? Добре ли си, имаш ли нужда от помощ? Тук рядко някой ще ти помогне, без да ти поиска пари... аз това правя, аз съм тази малка добра фея вълшебница или поне се опитвам, аз съм доброволка. И помагам, раздавам се, докато все още имам сили. Макар че напоследък съм изморена и искам да замина надалеч и ми иде да не се върна никога повече в България... но знам, че тя винаги ще ми липсва и ще бъде моя родина. Защото тук съм преживяла прекрасни неща. И все пак... светът е голям. А всичко започва с онези думички:

Започва път от моя праг.

о и в събота съм на Помен на Магарето Жоро.... не трябваше да си отива на 31 години... но такъв е животът... липсваш Магаре такова...

"Сама дойдох, сама ще си отида. И както пише в книгата - животът е жесток."

Понякога имам чувството, че никой не ме разбира. Съвсем самичка съм. Съвсем самичка съм. Помогни ми Боже, помогни ми... да имам сили, Бог здраве да ни дава.


---------------------------------------------------------------------------


"Отново тя слага тежък грим,
покрива устните с червило
не поглейда в огледалото дори.
Излиза тя без цел навън -
и днес ще е сама.

А-а-а.. тя знае
как ще мине вечерта,
по улиците пак ще скита
край сенките с безизразни лица.
С копнеж поглежда чистото небе
над покривите на града

Пр:
И тя отлита
е един бленуван свят,
във който любовта
душата й беляза с нежен знак.
И тя отлита,
забравила тъга и страх
в един жадуван свят -
вълшебен свят на любовта.

Отново вкъщи се прибира тя,
влиза тихо в свойта стая
пълна с лунна светлина.
Сълзите бликват и разливат
пластовете грим и самота..."