Няма те, няма те, няма те, стъпки в нищото, стъпки в глухото, стъпки в тихото, стъпки в мокрото... боли ме...

В Ориндж съм... кафе книжарницата, теб те няма, и мен ме няма, или ме има?

Не знам коя съм, търся се, страх ме е, кашлям, болна съм...

ти си там, синеок, с риза, четеш книга, с I phone, свенливо вадиш от джоба... и тогава се чуваш... с нея... като ангел си.. "Спукана ми е работата" си мисля...

"Пак хлътнах по някого, а красивите мъже или са заети, или... са заети, да".

Деба и шибания живот.

Наскоро разбрах, че позната моя има рак...

Направих й малък подарък, нямам пари уви да дам...

а тя ми пише на лично, да не съм публикувала апела й на стената си, защото не искала това да се превръща в кампания...

животът те... шиба...

Искам да имам някой да прегърна - мъж да ме гушне, целуне по челото и утеши и да ми каже - "И това ще мине..." Твърде много ли искам...

твърде много ме боля... една година... искам, искам, искам... все искам...

а непрекъснато същевременно давам.

Миг, секунда, мигновечност...

Той е там... работи в Ориндж - в кафе книжарницата - барман, казва се... Иван... слушаше забележете, НЕ чалга, а Нора Джоунс и КЛАСИКА, ДА, КЛАСИКА!!!

Не мога да повярвам...

има красиви очи, гола глава, татуировка...

говоря му, плямпалото вечно...

искам да забравя болката, раната, как ме е боляло, как са ме ранили, как са ми съдрали кожата, душата ми рокля беше изнасилена и още ме боли, чувствам се омърсена... ще мога ли да погледна отново мъж... ще мога ли да обичам пак?!? Та нали аз НЕПРЕКЪСНАТО обичам...

Светът е студен, хората са гадни, животът е шибан,

НО

на мен ми се живее още малко, за да се влюбя пак и да го намеря... НЕГО.... МОЯТ ПРИНЦ...

В наивната суета на деня угасвам, за да се родя отново, аз съм феникс, птица на смъртта и живота...