Две хубави очи. Душата на дете
            в две хубави очи; - музика - лъчи
            Не искат и не обещават те...
            Душата ми се моли,
            дете,
            душата ми се моли!
Страсти и неволи
            ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
            не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
            Душата ми се моли,
            дете,
            душата ми се моли...
            Не искат и не обещават те! -
            Две хубави очи. Музика, лъчи
            в две хубави очи. Душата на дете...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Аз чувам всеки шепот там,
виждам всяка малка вещ, всеки силует.
Най-истински за мен неща
угасват днес без имена.

И с поглед на дете
гледа мойта душа изведнъж полетя.
С восъчни криле
аз прегръщам нощта и във огън горя.
 

посвещавам на едно момче с много хубави очи

И с поглед това дете, гледа мойта душа... и сътвори от земното - небесно, накара ме отново да полетя...

Жълто. Жълто.  Жълто. Боже, как грее!...
Слънце е. Слънце. Слън.... чево момче...

Разтварям ръчици, за да затанцувам. Пред мен се движат много и различни, облечени в червено, красиви, пламенни, страстни, можещи, разгръщащи се, сливащи се... отнякъде звучи китара. Фламенко. Пако де Лусия. Томатито. Естрея Моренте.
Прегръщам невидимото, онова, космичното, недоловимото, което живее в моя измислен свят и аз живея в него. Иначе не мога да живея. Иначе навярно ще умра. Въртя се. Искам да танцувам, да слушам вселената, да доловя всеки шепот на нещата, котио са в постоянно движение. Искам да избягам... да бягам... да вървя в планина, осеяна с атлазени листа, с вечна пролет, лято, есен, зима.
И да слушам шума на реката, извора, водопада, да бера горски ягоди, да гледам маслиненото небе, да броя звездите, да отпивам от безбрежността, от тишината, от радостта, от песента край лагерния огън, от милувката на природата, да ме гали тревата по босите пети... искам, искам, искам... сега.
Когато талазите от сълзи притихват, притихвам и аз... искам да се науча да притихвам, а не постоянно да горя... защото когато горя, изтлявам много бързо и всеки един миг чуден, изтлява заедно с мен...

Затварям очи. Той е. Отварям очи. Той е. И пак. И пак. Той е.

Слънчево. Топло. Усмихнато. Забавно. Кикотещо. Мечтано. Сбъдващо...

Реката от усмивки отново се надига и го скрива. Изгубена в мекотата на якето му, усещам аромата му... и го запомням... застивам. Не мога да помръдна. Мога да седя така цяла вечност. И усещам, че вече не само седя, ами летя. И не съм там. На тази спирка. В този град. В тази страна. И не ми е студено, въпреки че цялата замръзвам. Защото отвътре ми е топло. И грее слънце.

Слънце.
Живот.
Жълто.
Пъстро.
Слънчево момче.
Две хубави очи.


Струите от сълзи се превръщат в усмивки и пречистващо ме обвиват, хем бързи, хем бавни.
Мънички феи дошли от вълшебния свят си играят в косите ми и ме гъделичкат по цялото тяло. Като пеперуди, когато се блъскат в мрежа, за да да докоснат светлината, за да излетят навън.
Затварям очи и ги отварям. И отново и отново. За да го почувствам. Тук е. Цялата вселена е тук. Обичам. Живота. Горя го. Желая го. Прегръщам го. Жив е. Той Е.

Вселени се докосват. Разширяват, прегръщат, усмихват. И аз съм някъде там. Може би. Късче от вселенското русло.
А някой рисува с крилете си. Рисува и пее. Пее за онова, което изгубих. Себе си. Изгубих. Себе си. Няма ме. Има само две хубави очи. И моята любов, голяма колкото цялата вселена. Но и моята болка. И моето объркване. И боли, и боли. И небето плаче. Нищо друго. Всичко друго е пустота. Пустота. Поглъща ме.

Жълто.
Топло.
Слънчево.
Криле.
Летят.
Безвремие.
Деца.
Усмивки.
Отгласи.
Слънце.
Планина.
Море.
Трева.
Изгрев.
Залез.
Безвремие.
Космос.
Мир.
Любов.
Потъвам...
Отлитам...

Събуждам се, но в другия свят. Разтварям ръце, за да прегърна реката, дървото, природата, земята и да ги милвам. Да ги прегърна. Те са толкова естествени... Те СА. Всичко онова, което не можем да назовем, а бихме искали. И ги обичаме. Когато вървим по майката земя, когато лежим върху нея и усещаме пулса на вселената в нея и в себе си. Когато гледаме прегърнати звездите. И ги броим. И намисляме желания. И искаме да полетим като Питър Пан. И сме деца... Толкова е хубаво. Безгрижно е. Безвремие.
Гората ме милва нежно. И пее юнашка песен. Говори ми. Вика ме. Топли ме. Мамо... планино моя, майко обична... земя изстрадала българска, обичам те!...



*

“Да дадеш. От себе си. За да живееш в мир, покой, да дадеш на другите, за да живееш живота свой. Да бъдеш, значи да се раздадеш. Себе си да не видиш от даване, да не се почувстваш. Само да даваш, да даваш, докато нищо не ти остане…”

Ами нали все това правя? Защо ме боли толкова тогава?... Себе си не останах. Разкъсах се. Дадох парченцата себе си... раздадох ги... останах... сама да горя...

“Само когато не ми е останало нищичко, тогава имам всичко...”  – мисля си.

Тъкмо в гърдите ми, тъкмо в корема ми, в мене цялата, се е сгушило нещо тежко; нещо мое, което не мога да пусна и няма къде да отиде. Нещо черно, смачкващо ме, моята невяра в самата мен. Недоверието ми в самата мен. Убива. Ме.
А освен него се е сгушило и едно друго. Слънце. Топло. Ведро. Усмихващо. Горящо. Пак мое. То ми дава сила за живот.

*
А искам да летя!… Да не мисля. Само да летя… да съм дракон. Небе. Дракони. Червено. Оранжево. Горим. Горим. Горим. Заравям длани в пръстта, изпъвам се, разпервам криле и политам над скален ръб.
Кацам на крака, изпъвам ръце с щастливо промъркване, а после вдигам в шепи цялата Вселена. Прегръщам я. Благодаря й.

*

Огньовете горят – тънки струйки под кожата ми, под кожата ми – и се пробуждат нови. Феникси. Пегаси. Дракони. Горя. Защо? Защо?
В огнена ивица, която разполовява съществото ми, все едно сраснали се влакна се късат. Тялото ми трепне, и издишването не закъснява. Сиянията са като в ония нощи, когато още растях, още гледах небето, още бях дете. Аз съм дете. И сега. Въртях се в кръга около меката, незащитена моя среда. Която остава сега тъмна – когато огънят гори, близва, опитва се да се слее, отгоре, отдолу. Разпадам се на късове в онова, за което нямам сетива.

*

Танцувам в тъмното. За да се изцеля. За да забравя. За да прогледна. За да си припомня. За да бъда. Сама. За да знам, че никога не съм сама. Че никога няма да бъда сама.
Пренасям тежестта от левия на десния крак, после нежна извивка в кръста, чупка. Раз. Два. Три. Четири. Пет. Шест. Седем.
Ръцете ми рисуват безкрайности, а пръстите преливат – ту са пеперуди бели, ту цветчета на напъпил храст, ту какавиди, зърващи света за първи път, ту огнени сияния.
Отпускам се, за да полетя във въздуха.
Облягам се нейде назад, още и още, още мъничко, сега – оттласвам се, извивам се, разпервам криле невидими и няма долу, няма горе, няма ляво, няма дясно, в тъмното, в бялото, в студеното, в топлото, във вселената всичко е едно, притихнало, и мога да остана така завинаги...
Ала очите ми тежат; Сърцето ми тежи. Защо.
Сърцето ми да те.
Сърцето ми да те…


“Аз не искам нищо за себе си. Аз давам, давам. За да бъда цяла. Целеничка. Изпълнила житейската си мисия. Аз обичам. Затова живея.”

Чувствам как всяка сълза разрохква скованата пръст на душата ми, като стръкче през пролетта, което напъва да излезе на светло и да живее.
Искам да се изплача цялата. Да плача, докато забравя какво е плач… докато измия цялата грозота и болка на планетата. Докато спра тази алчност и желание за притежаване и строеж на сгради, сечене на гори и придобиване (как я мразя тая дума, арггггххх... на неща).
Сълзите се спускат по раменете ми и ме отпускат, сливат се в сърцето ми и го разтварят, стоплят изстиналите ми гърди…


*

Отговорът не се бави и не може да бъде объркан: трябва да променя нещо. У себе си, вече; трябва да променя нещо в себе си. Себе си. Да започна от себе си. За да съм в мир и хармония със света. За да се случат нещата естествено.

*

Песента e магично-красива: от онези, които са преди разбирането, че танцът и леженето, и ходенето, и полетът са различни неща.
Песента е разперила пръсти, развяла е ноти и мелодии заедно с мен и не ми е самотно, не съм сама, не... Никога не съм сама. Никога няма да бъда сама.

Сама. Сама. Сама.