"Ще се видим утре отново, в огледалото, където ти ще си истинска, а аз - блед и слаб, набързо сглобен от парчета..."

Най-сме истински в секундите, в мигновечностите, в промеждутъците между намигванията, усмивките, докосванията, срамежливите бързания... тогава сме само истински като че ли...

А тя седи там - сама на брега на морето, а зад хребета летят птици, безброй, цяло ято, може би повече ята, много, летят, кръжат, влюбено...
Зад хребета е той - може би - магьосник с наметало от звезди, събрал цели галктики в шепите си.
Тя седи и го чака и не може да го стигне, не защото не може, а защото не трябва.
А животът е най-истински в мига, животът е само мигът, припърхването на пеперудените криле, мигът преди размахът на крилете на птица и опърлянето им от слънцето...


Качи се в колата един слънчев горещ предиобед на път за Родопите. Аз се опитах да бъда небрежна, срамежлива, макар че никак не съм с мъжете... напоследък все повече ми доставя наслада да ги гледам, да ги изучавам, да се опитам да разбера какво се крие зад красивите им усмивки и обещанията, които дават...
И се влюбвам, ей така за миг, за секунда... и е магия и е блян.
Той не беше като другите - беше висок, усмихнат, винаги с бира в ръка и така сладко бърбореше английски и малко развалени фразички на български, опита се да ме научи чешки и така лесно се разговорихме за живота, вселената и всичко останало, за застрояването в България, за планините, морето, гората, сякаш се познавахме отпреди. Поне на мен отдавна не ми се беше случвало да си споделя с непознат човек житейските възгледи и той с мен, оказа се, че имаме доста допирни точки...

Преживях невроятни мигове. И осъзнах, че две напълно непознати души могат да бъдат толкова близки, ако просто бъдат себе си...

Той бе ангел и все още и се надявам скоро да го видя пак.