Улици пресичат се по пътя ми безкраен
и виждам през прозореца картини разпилени.
Прелитам край тях, оставям и взимам по нещо,
нещо мое, намирам нещо твое...

Седя и си мисля - израствам ли?

Нали всяка секунда от живота си се променяме, растем, разперваме невидими криле и мечтаейки ставаме повече.
А аз все пак не знам как да бъда повече, как да впрегна силите, които имам за възможно най-добрата кауза. Как да разбера, че е точно тя и това е най-точното, най-правилното, с което да запълня живота си?

Скъсаха ме на още един изпит, с все по-голямо неудовлетворение ходя на лекции, изпити, разочарована съм от проблемите в държавата България... От случая със затварянето на Читанката, с проблемите в администрацията на СУ, с убитото момче Мишо, убит, заради това, че е различен... с тоталната анархия, която цари навсякъде, с желанието, (което си е съвсем на място), на За да остане природа в България да прати "подготви хоризонтална жалба до Европейската комисия за цялостна липса на опазване на зоните от НАТУРА 2000 и да иска спиране на всички регионални фондове до решаване на проблема."


Мисля си, че никой до 22-рата ми настояща година не ме е формирал като личност. Много хора, най-вече Кал са ми повлияли безспорно, но аз сама съм развила любовта и загрижеността си към природата, животните, хората, желанието ми винаги да помагам, да бъда повече, да се развивам творчески и граждански. Сама открих гражданските акции, протестите, обмените в чужбина, Човешката библиотека и все пак не се чувствам удовлетворена от това, което имам.
Липсва ми посока, ясен отговор, какво точно искам.
А много ми се работи с животни, по проект, пътува ми се, общува ми се с хора, танцува ми се, създават ми се приятелства...  Да, все общи неща.
А времето лети толкова бързо. Казвам си - пътувай, живей сега, защото утре ще е късно. И вече разграфявам юли месец - къде и за колко време ще отида.
Същевременно знам, че най-важното в момента е да си намеря работа, с Кал ще се опитаме да заживеем заедно, но за целта първо трябва и двамата да имаме приход. И да си взема четирите невзети изпита и да продължа следването. И някъде назад изтласкан, но буден и ритащ е образът на семейството, моето, бъдещото - аз и Кал в нашето си място, с нашите си дечица :) и сме щастливи и преодоляваме трудностите заедно.

Дали някой ден ще се случи и това?... От нас зависи само.
А ето, след мигновечност, няма и толкова, секунда само, навън капят капки дъжд. А сега грее Слънце, толкова е бързо, че ние сме някак неимоверно малки, сврени в черупките си, вършещи ежедневните си дела...

Прочетох "Приказки за размисъл" на Хорхе Букай и това стихотворение много точно описва как се чувствам:

"Родих се призори, детството ми  мина сутринта,
а около пладне прекосявах вече младостта си...

И не че ме е страх, че времето минава толкоз бързо.
Само малко ме тревожи мисълта, че може би утре ще съм твърде стар, за да направя всичко, което съм отлагал.

И сега накъде? Душата ми все още се лута...