Посвещавам на всички мъже в моя живот. =) 

Събота вечер. Улици, облети със слънце. Залязващо. Янае сама. Тази вечер имат концерт. Репетирала е цяла седмица, а в  ума й са атлазено-сърмените нишки  на неговите очи. Иска й се да бъдат  като в големите мюзикъли “Коса”, “Брилянтин”, или като във филма “Мръсни танци”. Иска й се да са заедно и да танцуват, прегърнати, слети птици в разперено небе от нежност…

Яна го обикна в мига, в който го видя. Къдрокосия младеж с топлите очи, малкия принц, омагьосващ сетивата и пленяващ душата.

Той танцуваше  много, беше изцяло отдаден на магията. Иначе май работеше нещо, така и  не бе имала възможност да го попита наживо.

Яна бе студентка, в момента работеше малко и  в една детска градина почасово.

Преди да тръгне за концерта, бе гледала “Обществото  на мъртвите поети” с Робин Уилямс и в главата й сега се въртеше едничката мисъл: Carpe Diem! Улови мига! Влезе в залата с разтуптяно сърце… то винаги се разтуптяваше, сякаш милион пеперуди се опитваха да се измъкнат от паяжина от светлина.

И го видя… Беше там, наметнал черна пелерина и репетираше за последно някакви стъпки.

Той също я видя. Погледна я само за миг и после  извърна поглед.  

“Как ще ги стигна без теб (отново намирам те)

Без да измина целия този път,

Как да ги видя без теб (всичките тези неща)

Без да измина целия този свят?” 

Той репетираше с едно момиче, ученичка. Ина. Яна не отричаше, че е напориста, но и на двамата  им липсваше страст, магнетизъм, привличане, така важни за танцуването в двойка. 

Де  изгубих ти очите, де забравих ти снага,

Де  изпуснах ти косите, де изгасна огъня? 

В мечтите й  танцуваха и любовта им изпълваше всичко, усещаше се, увличаше и други… И те сякаш не танцуваха, а летяха, докосваха се и преобръщаха реалността и под краката им с всяка направена крачка, разцъфваха приказни цветя.

Сън по теб,

Сън за теб,

Сън по теб,

Сън без теб… без теб…

“Погледи през воала,

ръка  се стрелва в тъмното,

взима от края на лятото,

ухае  на ягоди и грозде…” 

Концертът започна  точно навреме. Той излезе на сцената – черната му пелерина се развяваше – нощ без звезди. 

… нещо мое, намирам нещо твое. 

Яна и тя танцува както никога досега, вложи всичко от себе си, но тайно наблюдаваше него и партньорката му.
Той беше разконцентриран  и гледаше напред или поне така изглеждаше, а в действителност гледаше  някъде към себе си. Ина се опитваше да компенсира с усмивка, лъчезарност и умелост в стъпките, но за да се получи един танц между двойка, наистина трябва да има двама.

Неусетно мина един час.

Заваля дъжд. Искрящи капки барабаняха по невзрачните, студени покриви, а по асфалта, изкъртен от поредния нововъзникнал строеж минаваше котка. Яна влезе в съблекалнята си и намери на пода писмо. Не беше надписано и пликът бе отворен…

Зачете: “Не  те обичам… не се получават нещата между нас. В танците също. Обичам друга и трябва да бъда с нея, иначе  животът ми няма да има смисъл.”

По същото време  Ина намери в съблекалнята си писмо. Тя харесваше своя партньор и затова без да му мисли разкъса добре запечатания плик и зачете: “Обичам те!… Откакто те видях, все за тебе мисля. Но не знам как да ти го кажа или покажа. Имам чувството, че в тези неща съм абсолютно дърво без извинение. Но сега вече не издържах и ти го пиша. Нещо ми липсва. Липсва ми смелост. Искам да танцуваме заедно, да бъдем заедно, аз ще бъда до теб и ще те закрилям и ще танцуваме до края на света… Ще те чакам в 11 без 5 на фонтана пред Народния. До скоро!

Вечно твой.

П.С. Танцуването с Ина е истинска досада и вече наистина не издържам.”

Ина се изправи  и ядосано смачка писмото и  го изхвърли през прозореца.  

Той тичаше. Навън  валеше, но капките сякаш не падаха върху него… какво значение имаше  вече. След малко ще я види и ще са заедно… завинаги!

Ако имаше вечност, а може би имаше само мигове, последвани от други мигове, после от други и други… 

Край  номер 1:) След като прочете написаното, Ина веднага се приготви и тръгна към Народния театър. Пред шадравана с роза в ръка чакаше той. Щом видя Ина, той скочи на крака и я погледна невярващо. Не беше възможно да е объркал писмата… Не…

За една частичка време, той осъзна, че все пак имаше  вероятност да е объркал двете  съблекални, изглеждащи абсолютно еднакви. Той погледна Ина и ядосано й изкрещя нещо, след което тя си тръгна...

Яна плачейки, вървейки без цел и посока стигна до Народния театър. Място на което си мечтаеше да ходят заедно двамата, в мечтите й, в напразните й надежди.

На земята пред шадравана намери разцъфнала червена  роза, а на панделката бе закачено листче с името й... 

Край  номер 2:) Тя тичаше. Тичаше и стигна до Народния театър. Място, едно от малкото в София, на които се чувстваше добре. Пред шадравана, държейки червена роза бе застанало момчето от мечтите й. “Сигурно е за Ина”, помисли си тя.

Той се спусна към  Яна  и я прегърна. Тя не разбра какво се случва, не очакваше, не осъзнавеше, но желанието и мечтата й бяха по-силни от осмислянето в тази ситуация и тя се отпусна в прегръдката му…

После няколко  безкрайни минути никой не продума. Говореха ръцете, докосванията, целувките…

А после имаха  цяла вечност, цял миг, цял живот  да си говорят. А наистина ли са необходими думи?