Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06.2010 00:20 - За даденостите и златните мигове :)
Автор: svetliche Категория: Лични дневници   
Прочетен: 952 Коментари: 0 Гласове:
2



От няколко дни не мога да спра да си мисля, как хората приемат нещата за даденост… А именно тези неща, толкова малки, невинни, делнични, всъщност са големите малки неща, които сътворяват света и го правят по-добър и по-хубав.
Бях жури на един доброволчески конкурс: Моят незабравим доброволчески спомен и си поплаках, четейки две от есетата, които ми станаха любими.
Едното есе е на моя приятелка – Рени Христова. В него тя разказва за нейния първи сблъсък с доброволчеството и за това, как трябва да се радваме, че сме живи и здрави, усмихваме се, плачем понякога, радваме се, ядосваме се, имаме семейства, обичани сме, имаме приятели, може би точно в този миг, някой е влюбен в нашата усмивка или ние сме влюбени в нечия друга усмивка. Може би. И е толкова хубаво.
След като прочетох нейното есе, в което разказваше за работата си с деца със синдрома на Даун не мога да спра да се радвам на мига, на всяка една възможност, в която се виждам с приятели, заедно обменяме мисли, мечти и усмивки и продължаваме напред… Осъзнах също така, че парите не са най-важното и човек може да живее и с малко… Най-важното е здравето, любовта, приятелите и всеки един миг, който като пеперуда е разцъфтял и лети ли лети… Напоследък все повече се заглеждам в лицата на хората, и на приятели и на непознати,и като един фотоапарат :) се опитвам да ги заснема мислено :), да уловя израженията им. Започнах да се връщам към предишните си хобита – писането и снимането и даже искам да се записвам на неформални уроци по фотография :) при Пепи… Танцува ми се, много, много, много. Пътува ми се, наблюдават ми се животни, растения, небето, земята, тревата, всяко едно стръкче и пеперудка, искам да съм част от тази невероятна чудатост, красота, магия, еуфория природна и божествена, в която постоянно нещо щъка, действа, разлиства се, люби се, бъдее… и искам да се чувствам част от него. И аз се чувствам част от тази природна хармония и въртележка от събития, пъстър наниз от мънистени зрънца :)
Светът се променя. Следя с интерес какво се случва по света, какво се случва с природата, със земята и знам, че всичко, което искаме, дори да е най-щурото, най-невъзможното, трябва да действаме тук и сега и да му се радваме максимално. Защото не се знае какво ще стане утре. Много хора ме питат: “ти какво ще правиш като завършиш след две години”. Аз не отговарям, защото наистина не знам. Не знам какво ще се случва със земята, но знам, че искам да следвам мисията си, за която тепърва разбирам и всяка година ми се подава по мъничко информация, за да мога да сглобя големия пъзел на живота и да усетя каква в действителност е мисията ми… Чувствам се, като парче от този пъзел, от онзи големия, божествения, когато сънувах онзи пророчески сън, в който небето се отваря… И трябва да намеря своето място сред хилядите останали малки парченца… и знам, че ще го намеря. Нали затова съм родена, за да търся =)
Най-хубавото, което открих за себе си в последно време е, че вече ми е хубаво, когато оставам сама, обичам себе си, интересна съм си, интересни са ми решенията, които взимам и детския поглед върху нещата, зрял и все пак по детски усмихнат и отворен по този начин към света. Интересно ми е всичко, по нов начин, сякаш съм влюбена. Но влюбена в света, живота, приятелите, във всичко, във всеки миг, във всяко предизвикателство. И аз знам, че животът е най-голямото приключение… и тук и сега го осъзнавам в пълната му цялост. Сякаш се раждам отново. И се обичам!… А чувството е върховно! Толкова лесно се получава всичко и с усмивка, когато се обичаш… откривам, че за да обичаш света и другите, на първо място трябва да обичаш себе си. =)

А тук ще си позволя да публикувам есето на Рени, защото наистина трябва да го прочетете, невероятно е:

"ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО
Най – важният урок


Чували ли сте за свят, в който слънцето не залязва дори и вечер, защото усмивките на хората в него не огасват. Свят, в който всяка мечта ражда надежда, дори и да не бъде сбъдната. Място, където външността ти е прозрачна и важното е какво се крие зад нея, вътре в теб - колко чиста и искрена е душата ти. Място пълно с много сила запалена от хора, които често смятаме за безпомощни и жалки ... Приятелство, подарено зареди един мил жест и дълбоко доверие в истинността на мислите и чувствата ни.
Да това е един свят, до който се докоснах  за първи път преди 6 години, когато станах доброволец и се грижех за деца със синдром на Даун, деца от домове и помощни училища, деца с физически и интелектуални затруднения, деца които подкрепях в опита им да покажат какво могат в спортните игри, организирани от „Спешъл Олимпикс България” (СОБ).
Всяка година доброволно аз отдавам месец предварителна подготовка и 3 безсънни дни в организацията и провеждането на Националните игри на СОБ.

В началото започнах като доброволец и обгрижвах с внимание всяко дете включило се в игрите. Запознавах се  с невероятни хора, таланти, идеалисти, щастливци и мечтатели, които на втория ден се превръщаха в мои приятели и ме обсипваха с рисунки, прегръдки и обещания, че ще спечелят днешното състезание. А аз ги гушках силно и не спирах да ги подкрепям в опита им да спечелят. За тях по важен беше самият път към победата от самата победа. Това беше битка със самите тях да отстоят докраи и остремено да пресекат финалната черта.
Необяснимо за мен беше как не сваляха усмивките от лицата си и как никога не се оплакваха колко им е трудно – сега те имаха един верен и истински приятел в мойте очи и това им беше достатъчно за момента-знаеха че след няколко дни няма да сме заедно, но в този момента те ми се доверяваха напълно. Пееха с мен, играеха  с мен и ми показаха един различен свят – труден, но щастлив, защото е истински. Свят, в който няма нужда от маски, свят, в който чувството и отношението ти с околните се цени повече от това с какви дрехи си облечен. Вярвах им напълно и попивах всяка тяхна мисъл – защото беше истинска.
Смешно е как бях завършила гимназия с отличен успех, а сега деца по-малки от мен ми даваха уроци, които никой никога не ме бе учил в час.

Спомням си как трябваше да се грижа за 4 дечица едно с интелектуални затруднения, друго беше ромче, третото имаше физически увреждания, а четвъртото беше претърпяло няккава травма. Когато ме остявиха насаме с тях, те не спряха да се грижат едно за друго и да танцуват и пеят. Та това бяха още деца, а едното беше влязло в ролята на грижлива майка, която проверяваше дали всички са се наяли, а другото беше баща, който приспиваше децата, а аз ... аз бях излишна освен в танците и смешките, в които с включих, децата сами се грижеха за себе си и показваха уважение към различията, с които бяха – те осъзнаваха това, но никой не осъждаше другия за тях. Тогава се замислих не сме ли ние големите, които разделяме хората и ги караме да се чувастват различни и грешни, че се отличават от нас. Разбрах, как да гледам през обвивката на хората и да потъвам в душата им – там не можеш да лъжеш, там си себе си и тези малки ангелчета веднага достигаха до душите на хората и разбираха кога са искрени и добронамерени с тях.

След тази среща ми се наложи да се изправя пред едно дете в моя роден град – цялото с обгаряния – обезобразено, което винаги ме е плашило и ме е карало да пресичам на отсрещния тротоар от страх да не ме погледна и да види съжалението, изписано на лицето ми. Това дете се включи в едно от поредните състезания, които организирахме за деца в неравностойно положение и странното, което се случи с мен, беше как без колебание, когато единия от дните го видях, седнах на пейката до него и започнахме да разговяряме. Дори го докоснах и му подадох балон, а той ми се усмихна и започна да си играе с косата ми. Бях се научила първо да вижадм душата на хората и чак после да я свързвам с физическия им образ. Така до ден днешен аз ценя първо същността на човека пред мен, а не начина, по който изглежда.

Получих и друг важен урок – как трябва да ценя това, което имам: това, че съм се родила здрава; че имаме семейство; че мога да тичам и да се усмихвам; че имам дом и  хора, които ме обичат. Неща, които до мемоента приемах за даденост – сега ме караха да се чувствам най-богатият човек на света.

Когато държах една табла с наредени медали на една от церемониите по награждаване, чух как едно момиче без родители, споделяше с треньоркакта си как не се е представила добре, а жената я милваше и овещаваше, че всяко едно усилие, което е вложила, я е направило вече победител. Всяка една тренировка преди състезанието, всяка една капчица пот, стекла се по челото й я е направила шампион без значение, че живота й е отредил да е сама – сега всички я подкрепят и обичат. След тези думи, които ме трогнаха, дойде момента на награждаване на шампионите и когато пред мен на първо място застана момичето, което преди малко опрекваше себе си, че не е успяла в надпревата, аз изстръпнах и едва не се искъпах в сълзи, защото знаех цената на успеха й  – тя беше много скъпа. Разбрах, че справедливостта винаги се отплаща за усилията. От този момент аз повярвах, че няма невъзнаградено усили и че „Ако не победя, трябва да бъда смела в опита си”. Това е истина, която те прави победител. Мисъл, превърнала се в ода на игрите на СОБ.
Колко много уроци, получих като доброволец в Спешъл Олимпикс България ... и то от деца.

Няма по голямо удоволствие да работиш с хора паднали от една планета. Екипът на СОБ е невероятен, искрен, отворен за хората, усложлив и за него важното е всеки участник в състезанията да остане доволен, за сметка на всяко едно услили и час безсъние, което екипът дарява безвъзмездно по време на спортните събития. Няма да забравя как вечер преди всако състезание се допечатват баджове, табелки, разпечатват се списъци  и се правят графици за посрещане на групи и отбори от цяла България. Как поемаш доза кафе, малко свеж въздух, слагаш червена тениска, с която да се отличаваш и се подготвяш за среща с непознати хора, които след два дни се превръщат в едни от най – истинските ти приятели, с които рониш сълзи от щастие и чакаш с нетърпение следващата ви среща след година. Не мога да забравя екипът на всеотдайни хора, които доброволно се раздават, тичат от терен на терен, разпределат храни и напитки и гледат всеки да е нахранен, да бъде навреме на терена и да е наспан и във форма за състзание. Всичко това е минало през мен за тези 6 години като доброволец на СОБ. А най-големият ми успех е, че пораснах не само в мисленето си, но и в отношението с околните, не само срещнах невероятни хора, но успях да стана и координатор на доброволци в СОБ и за последните 2 години, изнесох редица обучения за това как да се държиш с деца със специални нужди. Научих се да говоря пред голяма публика и да я обеждавам в смисъла да подкрепиш безвъзмездно една доброволческа кауза.
Научих се и как да говоря с излято кафе върху бялата ми риза, когато трябваше да правя първото си обучение за добровлци, преди 2 години в Американския колеж. Там имаше подготвена цяла зала с ученици и учители. Аз като представител на СОБ бях дошла заедно с едно момче със синдром на Даун. Исках да запозная учениците с основните идеи и цели на СОБ и да им покажа, че момче с Даун е нещо нормално и никой не трябва да се притеснява от него. Факт е обаче, че хора с такъв проблем са много искрени, имполсивни, физически са добре, но имат частични интелектуални отклонения, а усмивката, с кяото са белязани до живот, ги прави по-сърдечни и отврени към света. Няма да забравя как след моята реч пред учениците и настоятелството, извън сценарий, момчето започна да агитира публиката да ръкопляска за най-хубавото момиче на сцената – имайки в предвид мен и как започна да ме преследва и целува пред всички, които му ръкопляскаха и скандираха „горчиво ...” 
Така мина и първото ми и незабравимо обучение за доброволци, много емиционално и непренудено – а резултатите бяха на лице успях да привлеча 90 човека да помагат за 3 дена и да обгрижват с внимабие 350 участника за Националните игри на СОБ през 2008г. Допуснах обаче една малака грешчица по време на самите игри. На всеки от 90-те доброволеца бях раздала телефони за връзка с мен, при възникване на проблем или въпроси. Грешката тук беше, че бях оставилка само моя номер, а не и тези на треньорите и другите организатори ... и в един момент аз бях не на себе си – вдигах и затварях телефона си на всяка минута по 2-3 пъти, ходих и с още два на врата ми и ако някой ме гледаше отстрани приличах на кукла на батерии, което марширува на едно място. Както и да е тогава мислих само всички да са добре и доволни – това се искаше от мен и успях да се представя отговорно. Имах доста моменти, които изискваха бърза навременна реакция и аз я правих – вземах важни решения, които ме накараха да мисля в преспектива, по-отговорно и реалистично. Сега отговарях за хора, не само за себе си, а за всички онези 350 човека на терена ... научих се да мисля и за тях. След тези преживявания започнах да се вслушвам все по дълбоко в думите на хората около мен, в това какво се случва в света, който ме заобикаля и се опитвам да бъда съпричасна и толерантна към него.
 
Да си доброволец е и въпрос на саможертва - да си готов да дадеш време, енергия, усилия за да се случи нещото, в което вярваш. Доброволческото ми развитие в СОБ не свърши само до тук. Миналата година – февруари, заминах  за Америка и участвах в Световните зимни игри на Спешъл Олимпикс в Айдахо – срещнах се с хора от цял свят, известни личности и видях как в едина друга страна хората са готови да дават много повече в замяна на усмивки и мили жестове.  В тези световни игри, символ бяха синьо бели шалчета, изплетени от доброволци от цяла Америка. Броят им беше над 10 хиляди - нещо внушително. Гледах снимки на слклад пълен с тези символи на добрата воля, топли чувства и желание да си съпричастен към нещо, в което вярваш. Иамше една жена, която преди да почине от рак до последния си ден плела шалчета. Баби от старчески дом , които също наплели голям брой  синьо бели шалове.Едно момче беше организирано къпане в океана посред зима срещу 5 долара в подкрепа на Спешъл Олимпикс и беше събрало солидна сума. Видях как цяло градче беше спряло да работи в частна полза за състезанията и как гражданите се грижиха за всеки един чужденец като го караха до терените с личните си автомобили, развеждахо го из града... нещо което беше като приказка, но аз бях там и гарантирам, че беше реалност.

Във връзка с тези световни игри, аз участвах като лидер на българската група, част от форума, провеждащ се паралелно с игрите. Спомням си и един от най-големите жестове на саможертва, които направих в името на доброволческата кауза. Часове преди полета ми за Америка заедно с едно дете от Спешъл Олимпикс, играехме баскетбол пред квартирата ми. То щеше да спи в къщи и решихме да си починем малко преди да оправя багажа си. Тогава се случи нещо старшно – разтегнах колянни връзки и преди да се осъзная какво се слушча бях в инвалидна количка в Пирогов. Един приятел ме бе откарал до там без да казвам на който и да е какво се случва за да не създавам паника преди големия ден на полета. Когато лекарят ме пригледа ми каза, че трябва да лежа 2 седмици обездвижена, а аз се изсмях и му казах приятелски, че утре сутрин трябва да летя за Америка, каквото и да ми струва. Той ме погледна възхитено с поглед казвайки ми, че съм луда глава. Лекарският му дълг го задължи да реагира бързо и след броени минути, аз излязох с гипс на целия си ляв крак. Бях много доволна, че не ми се налагаше да нося патерици. Сега обаче идваше друго предизвикателство – да се науча да ходя с 3 кг. гипс на единия си крак, да оправя куфара си и да съобща „веселата” новина на групата, която сега си имаше половин лидер.
Оказа се, че голяма част от дрехи, които бях приготвила не ми ставаха, а в ботушите си не влизах. Взех една ножица и започнах да режа всичко, в което не се побирам включително и в обувките си. Така багажът ми олекна на половина. Сутринта изненадах всички с моите движения като Франкенщайн и с още по-голямата си усмивка.
Доброволческата ми воля взе надмощие над болката в крака ми и аз изкарах 2 седмици в снежни условия от терен на терен. Всичко това знаех, че си заслужава и в един от последните дни имах златната възможност да се кача до един от снежните върхове на палнинското градче – Бойзе и да присъствам на спускане на българските скльори и на церемония по награждаване. Церемония, в която нашите дечица взеха 2 златни и един бронзов медал. Когато чух на три пъти името на България, аз изстръпнах от вълнение, очите ми се насълзиха от щастие и сълзичките, които се стичаха по лицето ми разтопиха снежинките, които бяха полепнали по него. На хиляди километри от родната страна – тези деца ставаха световни шампьони. Деца със Даун, минали само през 2 седмично обучение за каране на ски на Мальовица, деца които не се бяха качвали на ски преди това и нямаха скъпата екипировка с емблеми на спонсори както останалите състезатели. Не мога да опиша вълнението си. Поредният урок, който получих беше, че няма невъзможни неща, когато има воля, желание и крайна цел. Всичко се подреждат и сякаш цялата вселена те подкрепя. Тези деца светеха с белия сняг около тях. Спешъл Олимпикс ги накара да повярват, че са шампьони и сега върнали се в България, те имат това чувство, вярват в себе си и се гордеят, че са специални. Каквито сме и самите ние.
Всеки човек е различен, специален, понякога не видимо и не е старшно да го покажеш, не е старшно да бъдеш себе си.
 
Доброволчеството в СОБ ме промени и в друга насока. Срещнах се с още едно неповторимо дете. То беше кротко, стоеше отделено от всички, гледаше внимателно и попиваше всяка думичка, всяка казана смешка, но не се смееше, не задаваше и въпроси. До сега не бях срещала подобно момче. В един момент то се обърна към учителката си и си поиска ябълка. Но не говорейки, а показа жест, който описваше този плод. Аз изтръпнах отново, както преди година, когато за първи път видя деца със синдром на Даун. Само, че сега се сблъсках с дете, което беше глухо и нямо. Дете, което четеше по устните на хората. Дете, в чиито поглед беше изписано желанието да говори много, но да не може, защото ние не говорехме неговия език, а той беше неспособен да говори нашия. Почувствах се неловко, защото до момента не бях направила нищо за да помогна на хората със слухови проблеми да комуникират с нас чуващите. Замислих се колко е трудно да бъдеш глух в шумния свят, в който живеем, колко много проблеми срещат тези хора всеки ден и колко самотни се чувстват изолирани от нас. В този момент взех решение да не стоя безучастно като наблюдател на всичко това и по този начин да не бъда отговорна за тази изолация. Реших да науча жестомимичния език на глухите хора и това е най-малкото усилие, което според мен може да направи всеки.
 И така след година обучение в момента имам сертификат за жестомимичен език и много приятели сред т.н. тихо общество. Доброволното изучаване на този език ме направи още по-съпричастна и толерантна към глухите хора. И сега искам да направя и следващата крачка, а именно да популяризирам изучаването на този език  сред чуващото общество и така да улесня живота на хората със слухови проблеми, да създам една приемственост на тези хора и да улесня достъпа им до услуги, които им се полагат по право, но липсата на комуникация между тях и държавните институции и частните предприемачи, пречи на това. Признавам си, че идеята ми е много идиалистична, но аз съм оптимист и вярвам, че промяната става от самите нас. Една малка крачка напред, едно невинно усилие води до успеха и до промяната.
Сега доброволно заедно с ентусиазирани приятели, подкрепящи идеята ми за интеграция на хората със слухови проблеми, работим по изграждането на първата интернет информационно-образователна платформа за хора със слухови проблеми. Това ще е така наречената телевизия за глухи хора „Жест’око”ТВ, която ще превежда различна информация и предавания на жестомимичен език от хора като мен – минали курс по жестомимика. Всичко до момента е доброволно и показва как святостта на една кауза може да обедини хора с различни интереси и на различна възраст да сътворят нещо красиво и полезно за обществото.

Енергията на доброволец запалена в мен ме накара да търся атрактивен начин за прдставяне идеята ми за популяризиране на този език и да привлича повече хора, готови да го изучават. Затова, аз реших да участвам с тази идея в едно предаване по БНТ – „Големият избор”, където пред цяла България аз ще мога да заявя намеренията си и да дам гласност на този тих проблем. И така на кастинг от 120 човека аз бях избрана заедно с още 13 малдежи и сега ми предстои едно публично оповествяване на тази кауза.

Доброволчеството се изразява и не само в смисъла да помогнеш на живи същества, но и на света около теб като цяло. Един ден се замислих, колко много разхищавам хартия и как не разделям боклука, който изхвърлях. За спортните състезания, които организирах в СОБ на ден ми се е налагало да разпечатвам 2 -3 топа картия от по 500 бели листа. Това ме караше да се чувствам „Гаден” консуматор, който в името на една добра спортна кауза унищожава материали дадени му от природата – хартия от дръвчета.
Натрупала достатъчно опит в организирането на хора около доброволчески инициативи, аз сериозно се заех с нова кауза – засаждане на горички. За последните 2 години успях да орагнизирам две доброволчески акции за залесяване с помоща на спонсорство от фирми и от моя университет – Нов Български Университет.
В първата акция засадихме 5 дкр. елова горичка в природен парк Витоша, около 300 дръвчета, и така се надяваме да възстановим този терен, който беше изяден от бръмбари корояди. А април тази година – засадихме бял бор в кв. Горна Баня – София, около 500 фиданки. Така всеки един от младите доброволци изгради в себе си едно уважение към това, което е засадил, уважение към самата природа. Лесно се учи човек да пази, когато знае какви усилия се полагат за да се сътвори нещо.

Наблюденията ми сред малдите хора е, че те са много отворени към подобни дейности и инициативи. Важното е някой да ги поведе и да ги убеди, че едно нещо за което не ти се заплаща, а е направено с желание и любов, ражда много повече стойносттни и значими плодове.


За разлика от много страни в България доброволеството не е легализирано. Няма закон, който да защитава доброволческия труд, да дава привилегии на хората, които се занимават с подобна дейност. Доброволческата работа не се зачита за стаж, не ти дава привилегии, когато кандидатстваш на работа или в някое учебно заведение, не ти носи и кредити, нито намалява данъците ти. Тогава какво печели българина, какво го стимулира да бъде съпричастен към дадена кауза и да я подкрепи, да открадне от ценното си време и да го подари безвъзмездно в името на нещо красиво и истиснки.
Всички тези положителни последици, от които сме отдалечени и не получаваме за сметка на други чуждестранни добровлци, ме кара да смятам, че когато говорим за доброволчество в България, то може да не е масово и често, но е направено с много желание и е от сърце. Едно искренно и светло дело, на хора, които въпреки, че не получават изброените по-горе признания, дават една чиста енергия в това, което подкрепят. Опитът ми на доброволец ме кара да вярвам, че ние българите сме толерантни и готови да работим като екип, да помагаме и да бъдем съпричастни към проблемите на света, който ни заобикаля.

Аз имах късмета, възможността и избора да се докосна до доброволческата дейност и това ме направи различна. Сега устремено продължавм да се занимавам с нея и да попивам от всеки опит, усещане и знание, което ми дава това изворче на надеждата и промяната, наречено ДОБРОВОЛЧЕСТВО."






Тагове:   мигове,   даденостите,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetliche
Категория: Лични дневници
Прочетен: 339872
Постинги: 121
Коментари: 98
Гласове: 281
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031