Сърцето ми да те


Бяло. Бяло. Бяло.
Пурпурно. Лилаво. Бяло.
Синьо. Бяло. Бяло.

Разтварям ръчици, за да хвана ущипалата ме снежинка.
Прегръщам невидимото. Въртя се. Искам да танцувам, да слушам вселената, да доловя всеки шепот на нещата, котио са в постоянно движение.
Когато талазите от сълзи притихват, притихвам и аз...
Затварям очи. Той е. Отварям очи. Той е.
Вълшебник, който твори сбъдвания. Слънце, което грее и ентусиазира всички, заразява с радостта, ентусиазма си, волята, хъса... Еднорогов беподобен такъв.

Плачещо. Тъжно. Студено. Меко. Мърляво.

Реката от сълзи отново се надига и го скрива. Разкопчавам якето си, слагам го върху му и вълшебен свят незнаен, който виждам в идеалните си мисли само, ме поглъща.

Любов.
Еднорози.
Кончета.
Пегаси.
Деца.
Усмивки.
Отгласи.
Слънце.
Моето Слънце.
К.

Струите от сълзи пречистващо ме обвиват, хем бързи, хем ласкави, хем коварни и разяждащи ме.
Мънички феи дошли от вълшебния свят си играят в косите ми и ме гъделичкат по цялото тяло. За да не измръзна.
Затварям очи и ги отварям. И отново и отново. За да го почувствам. Тук е. Мой е. На цялата вселена е. Обичам го. Горя го. Желая го. Прегръщам го. Жив е. Той Е.

Еднорозите търкат рогчета едно в друго. Копнеят се. Любят се. Изцвилват нежно. Вглъбено. Влюбено.
А пегасите рисуват с крилете си. Рисуват и пеят. Пеят за онова, което изгубих. Себе си. Изгубих. Себе си. Няма ме. Има го само него. И моята любов, голяма колкото цялата вселена. Нищо друго. Всичко друго е пустота. Пустота. Поглъща ме. Падам. Тяло върху белия сняг. И и студено, и е тъмно. Но е бяло.

Бяло.
Бяло.
Бяло.
Еднорози.
Кончета.
Пегаси.
Деца.
Усмивки.
Отгласи.
Слънце.
Моето Слънце.
К.

Събуждам се, но в другия свят. Разтварям ръце, за да прегърна реката, дървото, земята и за да го милвам.
Реката ме милва нежно навсякъде. Милва ме по корема. По гърдите, по набъбналите ми зърна. По усмихнатите ми скули. По свивките на краката.

Мокро. Мокро. Студено...
Топло. Синьо-бяло.

И го поемам. Моето Слънце. Моята обич. Моят живот.
Реката смирява своята буйна зимна грива и ни понася. Нанякъде. Само нас двамата. И цялата Вселена ни се радва. Тя тупти като сърце човешко с подводни подкоци, дълбае и вдига коритото си, за да не се подхлъзна, за да имам сила да го оставя на безопасно. Почти се унасям, когато отново ме докосва по гърдите.

Тялото му е толкова леко дори на брега. Той е перце. Той е изтъкан от обич и перушинена вселенска красота.
Коленича и меко го оставям върху тревата. Ръцете ми се спускат по неговите. Милват. Целуват. Прегръщат. Обгръщат. Изследват. Искат да чуят пулса му. Усмивката. Гънките. Извивките. Всичкото.


Чуваш ме?
Очиците му не трепват.
Обичам те, Слънце Вселенско. Цяло мое. Кале…


*

Бялото се размива в пурпурно-лилаво. После отново става бяло; меко бяло, което излъчва топлина и затопля: първо гърдите, после ръцете, краката. Цялото ми тяло. Сънувам ли? Бленувам ли го?

Ела...Ела...Ела. Към мен. Сега.

Сърцето ми да те…

Обича. Огън. Жив. Гори. Желая. Изгарям от обич…
Старото бяло се връща. Студът. Мокрото. Това, че лежа на асфалта и го сънувам. Че е до мен. И сме.

Усмихвам се мълчаливо на студеното и тъмното и се обръщам. Вглеждам се в очите му, а пламъчетата в моите лудуват с неговото белоснежно.
Разливам из тялото си обич, докато ме изпълни до самите връхчета на косите.
Ръцете му се будят. Сърцето му се буди. Той се буди. Бъди. Се. Той.

*

...И се усмихвам, а устните ми играят невидима куклена пиеса.
Отпускам се на снега, изтощено, но преливащо, а под мен сякаш самата майка земя се надига, за да ме погали. И някакъв глас древен, отдавна непробуждан заговаря вътре в мене:

“Да дадеш. От себе си. За да живееш в мир, покой, да дадеш на другите, за да живееш живота свой. Да бъдеш, значи да се раздадеш. Себе си да не видиш от даване, да не се почувстваш. Само да даваш, да даваш, докато нищо не ти остане…”

Тялото ми е хем тежко, хем леко и празно. Защото се лутам между света на мокрия софийски асфалт и вълшебния свят, където с него летим и сме.

“Само когато не ми е останало нищичко, тогава имам всичко...”  – мисля си.
Тъкмо в гърдите ми, тъкмо в корема ми, в мене цялата, се е сгушило нещо тежко; нещо мое, което не мога да пусна и няма къде да отиде. Нещо черно, смачкващо ме, моята невяра в самата мен. Недоверието ми в самата мен. Убива. Ме.
Лежа и пак плача, а земята и тя страда под мен. Асфалта се превръща в студено, страховито чудовище. Има сълзи, но няма покой – вътре в мене е само малкото тежко нещо, хищник, който ме драска ли драска… и не ми дава покой.

*
А искам да летя!… Да не мисля. Само да летя… да съм дракон. Небе. Дракони. Червено. Оранжево. Горим. Горим. Горим. Заравям длани сред снега, изпъвам се и политам над скален ръб.
Кацам на крака, изпъвам ръце с щастливо промъркване, а после вдигам в шепи цялата Вселена. Прегръщам я. Благодаря й.

*

Огньовете горят – тънки струйки под кожата ми, под кожата ми – и се пробуждат нови. Феникси. Пегаси. Горя. Защо? Защо?
В огнена ивица, която разполовява съществото ми, все едно сраснали се влакна се късат. Тялото ми трепне, и издишването не закъснява. Сиянията са като в ония нощи, когато още растях, още гледах небето, още бях дете. Аз съм дете. И сега. Въртях се в кръга около меката, незащитена моя среда. Която остава сега тъмна – когато огънят гори, близва, опитва се да се слее, отгоре, отдолу. Разпадам се на късове в онова, за което нямам сетива.

*

Танцувам в тъмното. За да се изцеля. За да забравя. За да прогледна. За да си припомня. За да бъда. Сама. За да знам, че никога не съм сама. Че никога няма да бъда сама.
Пренасям тежестта от левия на десния крак, после нежна извивка в кръста, чупка. Раз. Два. Три. Хопа. Хопа. Туп. Трап. Хоп.
Ръцете ми рисуват безкрайности, а пръстите преливат – ту са пеперуди бели, ту цветчета на напъпил храст, ту какавиди, зърващи света за първи път.
Отпускам се, за да полетя във въздуха.
Облягам се нейде назад, още и още, още мъничко, сега – оттласвам се, извивам се, разпервам криле невидими и няма долу, няма горе, няма ляво, няма дясно, в тъмното, в бялото, в студеното всичко е едно, притихнало, и мога да остана така завинаги...
Ала очите ми тежат; Сърцето ми тежи.
Сърцето ми е.
От него – нито звук.
Сърцето ми да те…
Люшвам се и сляпо падам отново върху асфалта.
И пълнотата и взаимността ли са болка, понякога?

...и сълзите потичат отново.
“Аз не искам нищо за себе си. Аз давам, давам. За да бъда цяла. Целеничка. Изпълнила житейската си мисия. Аз обичам. Затова живея.”
Чувствам как всяка сълза разрохква скованата пръст на душата ми, като стръкче през пролетта, което напъва да излезе на светло и да живее.
Искам да се изплача цялата. Да плача, докато забравя какво е плач… докато измия цялата грозота и болка на планетата.
Сълзите се спускат по раменете ми и ме отпускат, сливат се в сърцето ми и го разтварят, стоплят изстиналите ми гърди…
Усещам как се унасям и тъкмо преди да се разтворя изцяло, виждам моето Слънце, седнал сред поля, по които тичат еднорози, кончета и пегаси, със засмени очи. Змейски. Геройски. Юнашки. Топли. Очите, които обичам. Човекът, когото обичам.

*

Този път коленича до него, без да го докосвам, затварям очи и се заслушвам. Отговорът не се бави и не може да бъде объркан: трябва да променя нещо. У себе си, вече; трябва да променя нещо в себе си. Себе си. Да започна от себе си. За да съм в мир и хармония със света. За да се случат нещата естествено.

Днес има еднорози. Представям си как те са гушнали мъничките си и галят, милват, прегръщат, целуват – нежните им, неукрепнали, красиви телца. Ето, онова еднорогче, с едно синьо и едно черно оче, се надига едва едва, плахо, все още неуверено, но опитващо, докато мама се е обърнала към реката, и с доволно процвилване я опръсква с водица. Засмивам се – смея се с глас, когато майка му го полива с голяма водна струя. И търкат рогчета едно в друго. Процвилват. Обичат се.
После отново се връщам при него.
Искам умората и тежестта в мен да се разплете като ухание, като слитък, като паяжинка от сребро…

Тъмно е, студено. Застинало – без жив поток.
Чувам равномерното си туптене, като пулса, който чувам понякога, когато се рея във въображаемото небе, в черното на неизбродимото. На неизговоримото. Тъй равномерно и подредено е онова туптене...
Разпервам пръстенцата си,
Разтварям себе си, цялото си същество – за да го усетя по-добре и се понасям из тъмното, и запявам. Искам да пея. Пея. Пея. И нищо друго.
Краката ми се оттласкват и намират опора сред празното.

Песента обаче е магично-красива: от онези, които са преди разбирането, че танцът и леженето, и ходенето, и полетът са различни неща.
Песента е разперила пръсти, развяла е ноти и мелодии заедно с мен и не ми е самотно, не съм сама, не... Никога не съм сама. Никога няма да бъда сама.
Чувствам се разрязана в това бяло. От студа. Бяло. Студ. Бяло. Студ. Асфалт.


Ръцете ми са се сключили около моята хара, за да удържат горната и долната половина, за да не се разпилея през зейналата пробойна, която не се вижда, но я усещам по-силно от всякога.

*

Очите му продължават да пият небето все тъй неутолимо, да прегръщат Вселената, да дават, да бъдат. Отпивам от тази енергия, като еднорог по време на любов.
После, като еднорог насред поля с цветя, който отлепя крачка от стръмна скала, ръцете ми го пускат. И знам, че мога да го направя. Мога да съм с него. Когато съм без него. Когато съм с него. Той винаги е в мен. Той е мен. Мен е той. Той. Мен. Нас.

Еднорози.
Кончета.
Пегаси.
Деца.
Усмивки.
Отгласи.
Слънце.
Моето Слънце.
К.


На Кале, 9 февруари 2010 г.
 

разкош........

за коментара, радвам се, че се е харесало.

А аз най-вече се радвам, че ми помага да повярвам в собствените си сили и мисия :)

Лично, само моя едничка :)

Разкош+...

Толкова хубаво е, че чак ми домъчня. И се замислих дали Борея ще мине някой ден оттук, и как ще се разперят пръстите и сърцето й, като види как съкровеното ражда съкровения...

Но това, в крайна сметка, са някакви думички, а отвъд тях прозира невдумопобиращото се. :)

Ще мине тя, ако е писано...
вчера на студа ми дойде това... после я прочетох като се прибрах... и то се изля... излекува ме...

Обичам те, мило мое, Цяло мое. Доверие мое :)

Прегръщ!....

как тупти сърцето ти и издиша любов, усещам как пламти душата ти от онзи неупалим пламък и свети, като малка светулка в тъмното!
Освен да ти пожелая: Бъди! Продължавай да обичаш и да светиш!

Става ми топло като те чета.

Мерси мир и любов :)