Тя сподавя забравен порив да прехапе устни и заравя пръсти в гърдите му.
– Чакай! – простенва, и отваря очи. Сиви очи, побрали безкрайности. – Дай ми нощта... умолявам те! Разкажи ми – прошепва – какво е чувството?
Тя го поглежда, замръзнали, и оглежда въпроса му. Сетне, било понеже улавя истинския му смисъл, било понеже е уморена (ах, така уморена...), дръпва пръсти и присяда до него, и започва да пее.
Една нощ прашинка е сред Вселенския мрак; и още по-малко сред нейното Време-Присъствие. Ала Чувствата рядко изискват разкази дълги... извивка в гласа стига, потрепващи рамене, два-три замаха на четката. (И Слушател, Съзрител, Съпреживител... има нещо неземно у него.)
Тя пее за отпътувания, за разбити сърца, разбита любов, разбити обети; за неумолимост, самотност, обреченост, загуба; за “Смърт, ще умреш” (как не, ах, как не!...); за прокълнати вечности и... и... Но какво те засяга? Как би разбрал? — Засяга те! Разбрал си! Прости ми, прости на инерцията, която донасят възрастта и безвремието...
Когато свършва, с милувката на зората (наистина, някои Чувства отнемат по-дълго), очите му са познали Сълзи. Сиви очи, заченали дъгоцветни потоци... има нещо неземно у него.
– Как... продължаваш? – гласът му пресеква и тя не успява да се възпира повече, и пръстите й се срещат с неговите – наистина, след толкова епохи! – и пръстите й прегръщат сърцето му, и не му позволяват да секне. Очите й се пресягат към неговите – сиви очи, най-топлото сиво на Съзиданието – и казват:
– Какво ми направи,
човеко? Желая те
– което не мога да имам, желая..."Из "Каква ще е тя" - Антон Фотев, Калин Ненов
Сърцето спи,сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена.
Един миг с тебе, една нощ без тебе,
кръговрат... мигновечвост след мигновечност - аз и ти сме частички от безвремие, но защо, защо тогава са тези унищожителни самосъжалителни изблици, които ме разяждат...
Душата ми, сърцето - мек, фин пух, който изгаря отвътре при всяка несправедливост, при всяко мое желание да помогна.
Играем, кукли, водени от невидим кукловод. Играем. Играем. Докога?
Усещам, че времето изтича и аз изтичам през него като снежинка, като внезапно докоснала светкавица небето и после, хоп... бум... и оттекнала в земята... разцепила я.
Напразно?...
Защо времето изтича? Защо всичко е толкова бързо... от няколко години времето го няма... то е миг... а преди, като бях малка имаше време. Сега вече няма. Сякаш хиляди сиви господа са го понесли върху плещите си и са го понесли нанякъде....
И аз искам... искам да имам вяра в хората, искам да ги прегръщам, чувам, изслушвам, да вярвам на глас тях... да чувам мечтите им.
Нямам цел. Но имам посока. Тиктакам постоянно.
Но не пораствам... къде се крие детското сърце и душа?...
Да, да, знам, че в мене...
Но защо не пораствам?
Искам да съм голяма, уверена жена... не че не искам да остана по душа Пипи -с опашки и вечен копнеж за сбъднати мечти. Напротив...
Но искам да имам доверие на хората, които обичам, да не задавам постоянно въпроси, да бъда самостоятелна и да вярвам преди всичко на себе си...
Искам да те докосвам... и всяка мигновечност да запазя - истинска, топла, прегръщаща звезди...
Къде съм?...
Спрете Земята, моля ви! Искам да сляза и да разбера коя съм?...
my eyes see in the darkened space of thi...
Pink Floyd - See Emily Play
