Де изгубих ти очите... Де забравих ти снага... Де изпуснах ти косите... Де изгасна огънят...
Три стъпки, навън ромоли дъжда...
Четири, часовникът отмерва други времена, по-красиви, по-истински, сбъднати...

Те са двама и не съвсем...

когато танцуват сякаш са едно...

Лебедово бяла - тя.
Гарваново черен - той.

Остават голи, по души, когато вплетат телата си в едно.
Влюбено отскачат ударите на сърцето й. Влюбено отмерват ритъм запъхтян.
А той я гледа, усеща я, вдишва я, сънува я наяве.
Два лебеда насред пурпурното езеро на живота.
Две сърца, туптящи в едно...

"Как ще стигна до теб, (отново намирам те)
Без да измина целия този път.
Как да ги видя без теб, (всичките тези неща),
Без да измина целия този свят?"

Разтреперани ноти по петолинието на живота,
разтварят се криле,
стария касетофон мърка танго, приказка за стари времена...

"Улици пресичат се по пътя ми безкраен,
и виждам през прозореца картини разпилени,
Прелитам край тях оставям и взимам по нещо,
нещо мое, намирам нещо твое..."

Той чака да чуе как смехът й пречиства водата...

Тя чака да вкуси любов...
Има ли смисъл да чувстваш толкова, да обичаш, да болиш, да се молиш да не си сам в нощите воалено скроени от феи-вълшебници?

Де изгубих ти очите... Де забравих ти снага... Де изпуснах ти косите... Де изгасна огънят... Иска й се когато затваря очи, да вижда топлината му, да се оглежда в нея, да я прегръща, да го има...
И да са двама...

Но как сме двама, като не сме?
Продължаваме играта на живота, всеки сам от мислите си пленен...