Ямката на ухото й се изви като на тигър, рано сутрин след лов.
Беше прелестна. Не само ямката на ухото, полегнала като млада луна над склоновете... ямката на шията, над брадичката, носа, челото, раменете, ръцете, скулите... С една дума, цялата, целеничка тя, бе прекрасна. Азам.
Азам беше неговото спасение, защото разказваше истории непрестанно. В свят, затворил се в себе си, хората бяха забравили да говорят, да си споделят, да гледат в очите и безмълвно да се разбират само с един поглед...
А тя не беше забравила изкуството на говоренето, даже напротив. От устните  й излизаха най-прекрасните приказки, най-увлекателните истории, най-вълнуващите случки, които въображението й раждаше.
Преди свършека на Земята, казват, че хората спрели да си говорят, толкова им било писнало един от друг, че не намирали за какво да си говорят и това довело до гибелта им на Земята...
Защото общуването е белег за човечност.... или поне една от предпоставките на човечността.
Оцеляли бяха само тези, които умееха да изслушват и да разказват...
Бяха останали много малко хора, тук, в пустошта, както наричаха космическата станция, на която се намираха в момента. Не си говореха и всеки живееше в своя собствен изолиран сектор, който имитираше къщичка, като тези, които някога имаше на Земята...
Разказваха се легенди за времената, когато Земята все още съществувала.
Тогава хората изпили една течност, която им позволила да четат мислите на другите. По този начин, те си мислели, че ще си помогнат, на себе си и своето здраве - ще спрат да говорят по мобилни телефони и да използват компютри и ще бъдат по-близко един до друг, без да се налага да ползват тези вредни технологии.
В началото ефекта бил наистина поразителен и те си общували безпроблемно, но в един момент ги завладяли омраза, гняв, ярост и завист и ги настроили един срещу друг...

В един момент решили, че повече не могат да издържат да знаят мислите на тези около тях...
Сега, когато Земята вече я нямаше, в Пустошта цареше тъга и самота... Само приказките и историите, които Азам измисляше, придаваха смисъл на иначе монотонното съществуване.

Минаха няколко години, откакто живееха на станцията.  На едно младо семейство им се родиха три дечица... А междувременно Азам откри училище за човечност. В него тя щеше да приеме съвсем скоро първите си трима ученика... и вярваше, че капка по капка вир става и големите чудеса тръгват от малките и че обитателите на станцията ще започнат да се виждат и да излизат от изолацията си и ще се върнат отново един към друг... някой ден, лека полека. И ще я бъде. Нея. Човечността.